|
|
ПРИКАЗКА ЗА ЗВУЦИ
(за дядовци, бащи и внуци)
Първи епизод:
В една далечна страна
царяла вечна тишина…
(Не, не, не!… Така не беше!…
По друг начин май звучеше…)
В една страна далечна
тишина царяла вечна.
Там дори самият крал
винаги безкрай мълчал.
(Аз пък чудя му се много
как командвал всички строго?!)
Та така де… този крал,
казах, винаги мълчал.
Щом отворел си устата -
мигом носели храната.
Тъй протягал си ръката -
давали му все нещата,
дето той посочвал с пръст.
(Ох, за всички тежък кръст!)
Щом очите си затворел
сякаш тихичко говорел:
„Подгответе ми кревата,
че ме заболя главата”.
А потърка ли ушите,
се побърквали слугите -
как така да разберат
дали просто го сърбят
или чака новини
от съседните страни!?
(Не ми е ясно - новината
как ще чуе в тишината?!)
Та… Не само този крал
все така мълчал, мълчал -
вярвай, всички, всички хора,
у дома или на двора,
в колибката и във двореца,
от детето до мъдреца….
В цялаааата оназ страна
царяла пъъъълна тишина.
Ш-ш-ш-ш-т!
Ала мигом изведнъж
от небето ръснал дъжд…
(Те таквози ти събитие
не знаят в цялото си битие.)
Гръм разтърсил небесата
и разтресла се земята.
По дворове и капчуци
зазвънтяли разни звуци.
Слушай: „Кап-чук, кап-чук,
шшшшш, кап, кап-чук”…
Мигом в цялата страна
чудо някакво стана!
Ясна ли е новината:
отишла си е тишината!
И в гръдта на всеки жител
(бил детенце, бил родител)
се надигнал страх велик
и … последвал мощен вик:
„Ааааа, Оооооо, Аааааа!”
се чуло в цялата страна.
После – всеки взел да пада
(не от страх, от изненада).
Открили те за първи път -
не само могат да мълчат!!!
Осмислили сега нещата,
защо им трябвали гърлата!
Добре, че някак изведнъж
пръснал този неочакван дъжд,
та от този странен транс
последвал … Ренесанс!
(Специалисти-познавачи
казват, туй разцвет че значи)…
От тогава всички хора
у дома или на двора,
(дядовци, бащи и внуци)
съчинявали…(Да!)…звуци!
„А”, „Ъ”, „О” „У” „Е” и „И”
ехтяли от всичките страни.
А по-умнички, които били
дори речта си усложнили:
„Дай, те, ам, ам, ис, кам, гриз”
някой бъбрел си тогиз.
Друг мърморел на площада…
Всички чувствали наслада!
А за краля - що да кажем!?
Той нали е много важен,
та повикал сто лингвисти,
(туй са някакви специалисти,
зная аз, че тъй им викат -
те боравели с езика)
Та така де, тез лингвисти.
ще извайват звуци чисти
за достойни кралски устни -
да са лесни и изкусни,
за общуване да стават,
заповеди да се дават -
точни, ясни и … други…
към кралскитe прислуги.
И така: щом кажел: „Ам” -
носели бифтек голям.
А пък думичката „Ола”,
значела „една пържола”
Щом пък чуели за „ата” -
поднасяли му те салата.
Ако зазвучи по-…(серт),
значи искал и десерт…
Лесни станали нещата
да ръководи тъй страната!...
Та…от онзи силен стрес
в Ренесанс живели днес!
Втори епизод:
Знаете ли как тез мили
хора буквите открили?
Веднъж щастливият им крал
в града да иде пожелал.
Навън разхождал се, обаче
изгубил си едно петаче.
Търсил кралят, гледал сам,
бъркал тук и бъркал там…
Паричката си не видял!
Изчезнала е – той разбрал.
Притеснил се за хазната,
за бъдещето на страната…
За туй решил, (нали е крал)
веднага заповед издал…
(Ако я не преведем
трудно ще я разберем)
Гласяла в превод: „Аз петаче
днес изгубих си, обаче
който върне го, награда
ще му връча на площада…”
И така тоз славен крал,
(дали и сам се е разбрал),
занареждал звук след звук
пред глашатаите си тук.
А те пък пред народа строго
повтаряли я много, много…
И въпреки, че се старали
казали туй, що те разбрали.
И ето, че от дом на дом,
като в повреден телефон,
тръгнала тъй новината
за празнотата във хазната:
„Аче”,”баче” „ички”, „града”
Оле-мале! Що е „тада”…
Някой търсел вред юначе,
Друг пък - някакво калпаче.
Трети мислел, че лулички
редно е да дирят всички…
Тогава на един умник
му хрумнал план такъв велик:
„Звуците дали не можем
на нещо твърдо да ги сложим,
да не прелитат край ушите,
а да ги виждаме с очите!?”
„ВЕ-ЛИ-КО!” - казал кралят в миг,
„Ти си е-дин го-лям ум-ник!”
(Мисля, че това разбрахме,
внимателни защото бяхме.)
И тъй: от този тук момент
започнал нов експеримент!
Един извадил бързо ножа
и приготвил овча кожа…
Друг пък камък взел да дяла…
Трети на стената бяла
почнал с въгленче да шари…
А четвърти… (Ох, че пари!)...
Но от връх един скалист
момък викнал: „Дай-те лииист”!
И веднага сто лингвисти
тръгнали да търсят листи.
От девет царства, та в десето -
внесли листи тука. Ето!
И така - в уречен ден
народът чакал подреден:
дядовци, бащи и внуци
искали да видят… звуци.
В двореца пред самия крал
един учен мъж стоял -
най-големият специалист
изричал звуци срещу лист:
„А-Ъ”, „О-У”, „Е” и „Ил” –
ей-такива ги редил.
Гледат: все листът е бял!
Никой звуци не видял…
Ето, онзи млад умник
сетил се и скокнал с вик:
„Вижте, звуците любими
всъщност са и невидими.
Нужно е да сложим цвят
с него да се оцветят.”
Грабнал лист и… (химикал) -
знаци разни начертал:
кръг, квадрат, черти, лули,
прави, криви те били,
и за всеки ползван звук
драснал знак на листа, тук.
Възкликнал смаяният крал:
„Бу-кви” само той казал!
(В превод този израз значи
„Ах, какви красиви знаци!”)
…
Eпилог
И от този ден нататък
(разказът ми ще е кратък)
с три думи ще рече човек:
„Преживяват „Златен век”!
Учат, пишат и четат,
рисуват, смятат, и строят…
Затова и днес се хвалят -
от детенцето до краля,
с открития научни, с мода,
с индустрия и сто завода,
в изкуствата – със фестивали
в спорта – със безброй медали…
А що да кажем за хазната-
загубата спомената
на петачето бе случай
всички буквите да учат
и такъв голям прогрес
да отчитат вредом днес.
Туй донесло е блага
и в хазната, и в духа!
Нищо, че във таз страна
вече няма тишина.
Всички там са здрави, живи,
и най-важното – щастливи!
Е, това е чуден шанс -
да преживееш Ренесанс!
И аз им казвам: „Ха, наслука!”
и приказката свършвам тука.
Традицията спазвам май -
затуй щастлив е този край!
…
Всичко чухте и видяхте.
поуката дали разбрахте?
Виждам ясна аз поука:
„Задружност трябва, и наука,
за да не може във една страна
да властва глуха тишина!”
МАРГАРИТКА
на жената с име Маргарита
Красива маргаритка бяла
на полянка разцъфтяла,
въздъхнала и се засмяла,
и от цялата душа запяла:
„Колко е красив света –
с небе и птици, и цветя!
И мойта нежна белота
е част от тази красота…”
Но песента й щом дочула
зимна хала се надула:
„Спри веднага с тази хула,
с белота съм се прочула!”
И от завист тя сърдита
задухала тъй без да пита.
Студ повея, сняг прелита…
„Ще замръзнеш, Маргарита,
и в тоз ужасно леден ден
няма по-щастлив от мен!” -
викнал вятърът студен
към цветеца устремен.
Маргаритчицата мила
много тъй се натъжила
и със сетната си сила
от студ и мъка тя се свила.
Ето, от една градинка
долетяла и калинка
със червена пелеринка –
зъзне, мръзне си саминка.
Маргаритка я видяла,
свела се над нея цяла,
таз калинка премаляла
под цветенцето се свряла.
Но от облака тогава
ето, слънчо се подава,
гледа – хала се развява,
пита: „Хей, какво тук става?”
С тихичък и тънък глас
калинката рекла тогаз:
„В този студ и в този мраз
щях тъй бързо да замръзна аз,
маргаритката добричка
преклони над мен главичка
и със топлинка мъничка
стопли моята душичка,
а пък тази зимна хала,
дето тъй се е развяла
още май не е разбрала –
повече е зла, отколко бяла!”
И тогава от небето
грейна слънчицето, ето,
стоплила му бе сърцето
добротата на цветчето.
А прогонената хала
от гняв и завист побесняла
вдън земята се завряла
и от злоба заболяла.
Маргаритката позната
запяла пак за красотата
дарявайки така земята
със дъха на добротата.
РЕВЮ НА КНИГИТЕ
(или какво те ни казват за себе си)
Ще ви разкажа приказчица неизвестна –
вълшебна е и много интересна,
А може би звездите снощи вън
да са ми подарили този странен сън:
Видях вълшебник със походка лека
пристъпващ смело в градската библиотека.
Огледа рафтовете със безбройни книги
и после почна дълго да премига.
Как ли можеше въобще да разбере
коя ли книга да си избере?!
Хем трябва да е нещо интересно,
хем бързичко да се чете и лесно,
а най-добре ще бъде да се случи
и нещо ново тъй да се научи…
Зачуди се вълшебникът захласнат,
а после с пръчицата си замахна:
„Абра катабра, сим салабим –
хайде, времето да не хабим,
веднага ми кажете ей-сега
коя от вас да взема и да прочета?”
Помръднаха се книгите полека
и шум изпълни цялата библиотека:
„Мен вземи! И мен! И мен! И мен!”
Ето ти сега голям проблем!
Обърка се съвсем тоз странен мъж –
как би прочел тъй всички изведнъж?!
Но ето, дойде му на ум една идея –
вълшебство трябва му за нея:
„Абра катабра, сим салабим –
хайде, времето да не хабим!
Аз каня ви със мен на интервю,
на важен разговор, дори ревю.
Кажете ми по нещичко за вас,
Та да реша коя ще си харесам аз.”
Излезе малка книжка, завъртя се,
разгърна страниците си, засмя се,
картинки пъстри, весели показа
и за себе си това разказа:
„Аз приказки във себе си съдържам,
чета се лесно и приятно, бърже.
За принцове, принцеси и джуджета
живеещи зад планини, морета,
за феи и вълшебства непознати,
за страшни змейове хвъркати,
и за животните в гората даже
аз приказки ще ти разкажа.
Забавно ще ти бъде всеки ден
и няма никак да скучаеш с мен”…
„Стига философства, стига!”
Прекъсна я от рафта друга книга.
„Аз стихосбирка се наричам
и стихове прекрасни най-обичам
от страниците мои всеки път
хората в захлас да си четат.
На поетическото слово висотата
възпитава усета към красотата,
вълнува със дълбоко нежно чувство –
това не е шега, а вид изкуство.
Ще бъдеш поетично вдъхновен
ако все пак решиш да почетеш от мен.”
„Поспри, колежке, моля, там”!
Намеси се дебел роман.
„За вдъхновение ли ми говориш?!
Със мен не може ти да спориш!
Разказвам аз истории големи,
описвам ги за дълъг период от време.
Героите ми често са известни
и случват им се случки интересни,
читателят със тях ги преживява
и истински така се вдъхновява.
А щом кориците затвори, пак се връща
и книгата отново той разгръща.
Няма да сгрешиш! Повярвай в мен!
Опитай и ще бъдеш убеден!”
„Моят ред ли дойде вече?!”
енциклопедия подхвана отдалече.
„Всички знаете, че в пек и студ
учени извършват тих научен труд.
А после най-великите открития,
нали тъй важни са събития,
на страниците мои отразяват,
читателите с тях се запознават.
За космоса, планети и звезди
за рицари, държави и страни,
за разни месности, гори, пустини,
за хора и животни, и руини –
ако желаеш нещо ново да научиш
със енциклопедията ще сполучиш.
Вълшебнико, със поглед изумен
не се чуди така, започвай с мен!”
„И с мен! И мен! И мен!” – дочу се вик
от всички други книги в този миг…
Какво се случи ли, да разберем остава? –
Вълшебникът се затруднява.
Той мисли дълго, дълго и реши –
уверен е, че никак не греши.
Накрая рече със тържествен глас:
„Любезни мои, тук оставам с вас,
и всеки ден така ще се опитам
поне по книга-две да препрочитам,
надявам се, ще стигнат сто години,
че всички станахте ми тъй любими!
Затуй библиотеката превръщам
от днес във моя родна къща.”…
Приказката интересна се получи,
за книгите тъй много аз научих,
и днес се чудя – всъщност те какво са
щом и вълшебникът от тях се омагьоса?
Повярвайте, от знанието няма
в света вълшебство по-голямо,
а то е скрито във различни книги.
Детенце мое мило, прочети ги! КОЙ ОБИЧА ДА ЧЕТЕ
(ще разбера ако преди да мигне,
бързичко до края стигне
и открие забавление
във дългото стихотворение)
Всички знаем песенчицата
любима на дечицата
за котето четящо книжки
как се хващат сиви мишки.
Ала сега във този час
повярвайте ми, зная аз,
над книги тънки и дебели
милион очи са се зачели.
Виж там, в горичката навън,
приседнала на дървен пън
чете, да знае баба Меца
за съдържанието на медеца.
Наблизо, в кошера пчелички,
най-прилежни ученички,
изчитат пчелната читанка
как да се избавят от Мецанка.
И Зайо, скрит от горски звуци,
чете за вкусни зеленчуци –
нали захванал е диета
за бързо бягащи крачета.
От всички Лиса не остана,
книжчица и тя захвана –
прелиства лист, през два, през три
как зайчето да надхитри.
И вълчо страници разгръща,
картинки гледа и се мръщи,
застава в поза разярена –
ще търси Шапчица червена.
Всред сенки, совата във къщи
енциклопедия разгръща,
най-мъдрата от всички птици
чете на свойте ученици.
На клонче от бодлива драчка
кацнала пък леля сврачка,
разлиства книжка, но поука
не търси тя, а нова клюка.
Наблизо с ново вдъхновение
елен чете стихотворение.
Възпява своята жена –
нежната добра сърна.
А тя пък – милата сърничка,
нали си е така добричка,
прелиства „Зайченцето бяло” –
дали все пак се е прибрало?!
Кой ли вече не разбра,
че тук, във старата гора
на почит книгите са всички.
Четат големи и мънички…
Ала сега във този час
повярвайте ми, зная аз,
над книги тънки и дебели
милион деца са се зачели.
На север малки ескимоси
четат за негърчета боси.
Във Африка пък бедуини –
за бели мечки и пингвини.
От изток, знам, четат децата
за на Винету земята.
На „Тайм скуеър”, на площада,
разлистват пък „Шехерезада”.
В пустинята дечица, виж,
четат за Айфел и Париж,
а нейде всред степта голяма
разгръщат книжка за Панама…
Нали ви казах без шега –
милион очи четат сега.
Не само малката котанка
срича в своята читанка.
Да, всеки знае, в песенчицата
любима на дечицата,
че тя веднага не сполучила,
но вярвам, после се научила.
И вий, деца, така четете,
та много умни да растете,
че в книжките се крий поука,
която ще ви донесе сполука.МАЛКО СЪЧИНЕНИЕ
ЗА ГОЛЯМО НАВОДНЕНИЕ
Случайно разбрах –
на един рафт със прах
всред мрака смълчан
на заключен таван,
в шарена книжка,
на корицата с мишка,
приказка една стояла
и дълго мълчала.
Тя тъй се страхувала
и много тъгувала,
че в тавана оставена
е отдавна забравена –
не пипат я ръчички,
не четат я очички,
а тя, така прималяла,
само за туй си мечтала.
То не беше година,
ни две… Десетина!
Чакала, чакала…
И се разплакала,
а по листите бели
сълзи се разлели…
Не!... От рафта висок
потекъл поток!
Намокрила се книжката,
уплашила се мишката –
Да бяга!? Да се бави!?
Ами ако се удави?!
Себе си ли да спасява?
Приказката ли да утешава?!
Че на стария таван
вече плискал океан!
Огледала се мишката
от корицата на книжката –
трябва да намери,
нейде да се покатери…
Оле, майко мила!...
Къщата се наводнила!
И ето, като лодка
готова за разходка,
заплувала книжката,
а отгоре й - мишката.
Ха – на тук, ха – на там
из наводнения таван…
В миг с трясък и гръм
от вратата навън
водата се разляла
и „лодчицата” завъртяла
по стълбите във къщи.
Върти се и обръща,
насам – натам, насам – натам
(не като в стария таван)
и после, хоп… на двора,
а там – стотици хора!
Гледат тъй учудени,
спят ли или са събудени,
че такъв голям потоп тез
не са виждали до днес.
Оттекла се водата
и книжката – в средата
на двора там се спряла –
измокрена, но цяла.
Съгледала корицата
Мимето – умницата
викнала с все сила:
„Гледай, майко мила,
каква чудесна книжка
със красива мишка”!
Взело я детето
и …хайде – у дома, където
сушили я две-три недели,
но накрая я прочели.
Така на нашата позната
се сбъднала мечтата
за детските ръчички
и малките очички.
А за туй наводнение
и до днес са на мнение,
че на тоз стар таван
(еди що си не знам)
цепнатинка се явила
и вода се процедила.
Иди, че обясни на всички,
че това са сълзички
на самотната книжка
на корицата с мишка.
Та и днес наводнение
в някое си помещение
ако стане, помнете,
и не се чудете –
може книжка забравена,
сам-самичка оставена
да е чакала, чакала
и да се е разплакала.
Затова, деца, четете
и книжките пазете,
че няма друго спасение
от такова явление.
Подарена усмивка
Усмихнах се, обаче
чух, че някой плаче.
Помислих и реших, че
ще му напиша стихче,
усмивка да добавя
няма да забравя,
ще сложа и картинка
с красива балеринка
и ведра песенчица
от добри дечица,
и една целувка
с майчина милувка.
После в плик голям
ще го поставя сам
някъде, така че
този, който плаче
лесно да го зърне
и да го разгърне.
А щом го разлепи
стихчето ще полети,
усмивката ще разпилее,
лицето му ще се огрее,
ще звънне песенчицата
събрана от дечицата,
от малката картинка
добрата балеринка
ще скочи да танцува
и волно да лудува,
а тайничко милувката
ще подари целувката
на бузката избрана,
тъй както прави мама.
О, вижте, че в очичките
изсъхнаха сълзичките –
единствено от тях
изтича весел смях…
Хареса ми играта
да гоня тъй тъгата
затуй написах стихчета
наречени УСМИХЧЕТА.
ВЕСЕЛАТА АЗБУКА
Цяла зима учих, учих…
Много знания получих!
И сега ще ви докажа –
азбуката ще ви кажа.
Ето буквичките всички:
„А” се пише с три чертички,
„Б” е със подут корем
(в него има торта с крем),
„В” със формата позната
е на баба очилата,
„Г” – прегъната карфичка,
„Д” прилича на вратичка,
„Е” – чертичка със реснички
„Ж” е мравка. Не, мушичка.
„З” – на баба очилата,
но са счупени… Горката!
„И” прилича на иглички -
стоят на игленик самички.
А това ми ти „Й”
ми напомня нещо сладко –
кръглото й запетайче
ми прилича на кравайче.
„К” – това са три пътечки
тръгнали на път полечка.
„Л” е малка планиничка,
„М” – с другарче, не самичка!
„Н” – над рекичка мост чернее –
виждате ли го къде е?
„О” е кръгличка паничка,
„П” е масичка мъничка,
„Р” е някакво черпаче
или пък едно калпаче.
„С” в небето е луничка,
„Т” прилича на везничка,
„У”- отново са пътечки,
само че сега са двечки.
Може някой да се чуди
ала „Ф” и „ф” са пеперуди.
„Х” – кръстовище във град,
„Ц” – парченце шоколад.
Щом помисля си за „Ч”
ми идва само да мълча.
„Ш” –то пък е „Е” заспала
цял ден може би играла.
„Щ” си счупила крачето
(аз така я пише, ето!)
Щом пък кажа „Ъ” (ер голям)
за какво се сещам, знам –
виждам палава къдричка
в детска рошава косичка.
„ь” (ер малък) пък е толкоз дребен –
къдричката сресвам с гребен.
„Ю” и „Я” са най-накрая…
Ето, азбуката зная!
В срички буквите редя,
думички така чета…
А сега ела отпред
и кажи я ти подред.ВЕСЕЛИТЕ ЦИФРИЧКИ
Цяла зима учих, учих…
Много знания получих!
И сега във този час
цифричките зная аз.
Ей сегинка ще ги кажа,
че ги помня, ще покажа.
И така: отпред в редичката
е строена единичката.
Драсвам бързо две чертички,
като борови иглички.
С тях аз пиша в този ден:
„Мама е една за мен!”.
Двойката е пате цяло
във поточето играло.
Две козлета, знам, че спорили
и на мостче се преборили.
Три прилича на листенца
скъса ли се от цветенце.
Сещам се за три сестрички
пеперудки най-добрички
и за три прасенца мили,
дето къщички строили.
Четири пък вероятно
е столче сложено обратно.
Котки, кученца, мечета
имат четири крачета.
Пет (5) е ябълка половинка
непораснала в градинка.
Пет са пръсти на ръката,
пет на всеки от краката.
А пък кръглички шестици
искат всички ученици.
Шест улуча ли на зарче
побеждавам аз другарче
на „Не се сърди човече”.
Ред на 7 идва вече.
Тази цифричка обаче
ми напомня на байряче.
Седмицата, запомни,
има точно седем дни.
За джуджетата – гатанка:
Колко са, но без Снежанка?
И козлета седем има
в приказка една любима.
Да забравя бях на косъм
да ви кажа цифра 8.
Тя прилича на детенце
със главичка и коремче,
без крачета и ръчички.
Осем лесно пишем всички:
Горе леко се извива,
долу в кръгченце се свива
и накрая горе пак
слагам кръгличък калпак.
Ето чудна изненада:
осем части от шоколада
аз ще взема да изям –
другите на вас ще дам…
Все се чудя таз девятка
(верно, много ми е сладка)
с кръгчето, със таз лулица
ми прилича на шестица,
но написана обратно
(и така е вероятно!).
Доминото мое, зная,
има девет точки в края…
Ах, простете, че забравих –
нулата не ви представих!
Като „О” се пише също,
нищото й е присъщо.
Нула – значи не остана
шоколад във целофана,
ни Снежанки, ни джуджета,
нито вълци със козлета,
нито ябълки половинки
непораснали в градинки…
Но ме чуйте, но ме вижте!
Всъщност нулата е нищо
ако е сама-самичка
или с цифричка едничка,
но от ляво да стои –
цифрата ще се бои,
че от цялата й слава
нищо, нищо не остава.
Ала нека да е ясно:
нули пишем ли отдясно –
всички цифрички засмени
стават много по-големи.
Със десетки, със стотици
смятат всички ученици,
с хиляди и милиони…
Математически закони!
Ето, ето най-накрая
доказах, цифричките зная.
А сега ела отпред
и кажи ги ти подред.Въпроси
на Сам и Пая
Защо ли слънцето изгрява,
мамо, в този ден?
Пчеличката мед сладък дава,
защо не е солен?
Защо си имам две ръчички?
До онзи облак бял
ще можем ли да идем всички
и да го гушнем цял?
Дърветата в небето още
защо ли не летят?
Защо луната свети нощем
звездичките щом спят?...
Усмихвам се… Въпроси сто
задават ми децата:
Защо? Защо? Защо? Защо?
И гледат ме в устата.
И отговори да получат
очакват те сега,
веднага искат да научат
всичко за света.
Не бързайте да порастете,
деца, пазете все така
наивното и нежно цвете
на тази ваша чистота.
А аз, порасналата вече,
приспала детството у мен
със плюшеното меко мече
прегърнато в далечен ден
един въпрос ви питам само:
как мога в мен да съчетая
тялото си станало голямо
и детската невинност тая?Звездна приказка Една звезда сама в морето да грее искала в небето, омръзнало й под водата, тъгувала за висини горката. Там риби разни и рапани от кол и въже все събрани, не можела да си общува, започнала да боледува. Самотна, тъжна и недоразбрана обитателката морска стана: Звездите горе как умеят – мислела – с лъчи да греят, и всички им се възхищават, и нощното небе даряват с романтика и красота? – плачела нашата звезда. В съня си снощи я сънувах, гласа й тъжен дълго чувах... Звездице, само ми кажи сърцето ти защо тъжи, не гледай ти, че в небесата с лъчи сияят над земята онез небесни там звезди, те нямат в себе си души, сърца туптящи също нямат, без чувства, разум, и без памет, лъчите им са тъй бездушни, а ти – в морето тук си нужна, че всички риби и рапани сами не могат да останат, защото в морката дълбочина нуждаят се от теб, Звезда! Февруарски минзухари На Ралица Помня онзи Февруари… Слънцето снега погали, избуяха минзухари, а във мека пеленичка мама гушка дъщеричка – мъничка и сладка Рали. В слънчевия Февруари новината подразбрали чичо Любчо, леля Дари – радвахме се всички, а от свойта пеленичка се усмихва бебче Рали. От тогава Февруари огънчета жълти пали (като че са минзухари) върху тортата. Свещички греят в радостни очички, че пораства наш'та Рали. Ето днеска, мила Рали, тези жълто-разцъфтяли февруарски минзухари ти поднасяме за твоя ден: Сам и Поли, чичо Любчо и от мен – с обич: твоя леля Дари! Балерина
Вчера рече Катерина:
"Искам да съм балерина
и така сега завчас
ще се дегизирам аз".
Хитро завъртя очички,
плесна после със ръчички,
грабна тя на мама шала
и зави се с него цяла.
В кръста леко го намачка,
за да се получи пачка,
прикрепи го със коланче,
сложи си дори герданче.
Сети се и бързо... скок -
пред огледалото направи кок...
Ех, че стройна балерина
стана тази Катерина!
Трябва публика да има -
сложи куклата любима
и играчките си всички
подредени във редички.
После бързо на леглото
тя се качи в миг, защото
там е вече подредена
хубава, голяма сцена.
Затанцува Катерина
също като балерина:
арабеск, плие, падьом,
завъртя се тичешком...
- Кате, бавно! По-полека,
че изхлузва се дюшека!...
Само мигнах със окото -
Катерина под леглото! ...
Днес с превръзка и във гипс
пред екрана хруска чипс.
- Не е лесно балерина
да си - рече Катерина.
Пък заспа и засънува
и в съня си затанцува
пак със снежно-бяла пачка
в "Малката Кибритопродавачка".Малкият художник Днес реших, ще съм художник! Взех си четка и бои, столче сложих за триножник, че листът ми да стои. И започнах аз веднага да рисувам свой портрет – (та нали съм симпатяга, готин, умен и напет...) Както знам, че правят всички – с кръг лицето очертах, нарисувах две очички и усмивчица под тях. Бузки алени си сложих, тук - ушите, тук – носа, над челото тука може да поставя и коса... Ох! Незная как се случи, че боята се разля и листа петно получи... Оле-ле, каква беля!... Да рисуваш не е лесно! Мисля, че се провалих... Но се сетих как чудесно да се справя аз... Открих! Виж – усмивка, две очи, кръгла форма на лицето, слагам тук едни лъчи – грейна слънчице напето... От петното облак стана, сложих птичка най-отпред... Аз съм слънцето на мама! Ех, че чуден мой портрет! Малкият поет Взех си лист и химикал, седнах бързо на дивана. Ето, че поет съм цял - стих ще съчиня за мама. Думи бързо наредих: “нежно цвете”, “обич”, ”мамо”... Тръгна сякаш моя стих, но до тука стигна само. Зная, че талант си имам ала лесно май на става думите да са във рима ... Писах, после зачертавах. А от всичко след това запулсира ми челото и ме заболя глава – па опънах се в леглото. Тъй унесен и без сила мислих дълго и реших – ще й кажа: “Мамо мила, този сън ти посветих”! Принцеса Искаш ли – попита мама – да ядеш принцеса? Изненада е голяма – о, нима яде се!? В приказката четох снощи – принцът се учуди, че красива е но още спи и я събуди. Мен не ми минават тия – как ще я изям?!... Но препечена филия хапвам със салам. Ученичка Ставам ученичка вече – ще се уча да чета. Приказки на моя мечо вечер тихо ще редя. Ще пресмятам с цифри, зная, колко зелки ще яде моят пухкав Зайо Бойо, че така да порасте. И на куклата любима ще изпиша хапче аз: ще ти мине, кукло Мими, тъй главичката тогаз... Ех, че радост е голяма – ще започвам първи клас! Мили татко, мила мамо – колко съм нетърпелива аз! УЧЕНИК
В празничната утрин тая
чантата нарамих аз.
Нека всички да узнаят -
вече съм във първи клас.
Буквичките щом науча
разни книжки ще чета.
Знания аз ще получа -
чудни тайни за света.
И задачи ще решавам
като бате - ей така!
Ех, голям аз вече ставам,
първи клас не е шега.Есен Красива златокоса фея дойде из родните поля боички носеше със нея и четчица извади тя. Започна нежно да рисува листата с пъстри цветове, усмихна се и затанцува във скута си със плодове, събра и прелетните птици отпрати ги далеч на юг, а после с облачни сълзици събуди спящия капчук, из хълмове и по баири препусна с вихара понесен и с флейта вятъра засвири... Разбрах – дошла е златна есен! Който учи - ще сполучи Събуди се детето с усмивка на лицето сънени очички плисна със ръчички. Вкусната закуска бързичко изхруска. В чантата дълбока сложи бързо блока, своето букварче – весело другарче, цветните моливи – жълти, сини, сиви, няколко тетрадки със картинки сладки, гума, химикалче с цвят на портокалче... Новата премяна приготвена от мама бързичко облече после се завтече в училището, дето вика го звънчето, че само който учи той ще да сполучи. Първолаче Малко първолаче тихичко си плаче – лесното домашно струва му се страшно, дясната ръчичка драска си самичка – правите чертички изкриви ги всички. Ех, беда е цяла – свърши химикала, в чантата голяма другият го няма... Има изход, ето сети се детето – с молив ще довърши, ала той се скърши, в листчето заби се, дупчица проби се... Ех, какви проблеми! Ех, че са големи! Ех, че са сериозни – писаници грозни... Без пчеличка сладка ще е таз тетрадка... Първолаче умно никак не е трудно. никак не е страшно твоето домашно. Малките ръчички тъй кривят чертички, че са непохватни пръстчетата златни. Щом се упражняват сръчни те ще стават, после току-виж букви ще редиш... Не тъгувай само, тъй става се голямо, малко първолаче, хайде спри да плачеш. Сънливко Ех, че е сънливко ученикът Живко! Вечер късно ляга този симпатяга, ала сутрин рано трудно е да стане. Будилника не чува, сънища сънува... - Хайде ставай, Живко, ех,че си сънливко!...- от вратата вика нервно баба Мика. Мекото одеало стопленко е цяло – в него спинка сгушен Живко непослушен, ала като кърпа баба го издърпа... Става Живко муден, още не събуден мисли, че потъва тръгва, но се спъва... Ох, че се удари! После се опари, че по грешка хвана на водата топла крана… Ето, под леглото запълзя, защото чорапчето едното няма го горкото. Сетне бавно стана, дрехите подхвана – въртя ги многократно, облече ги обратно – сините му дънки са със ръб навънка, блузката не става – пъхнал се в ръкава, мисли, че в яката мушка си главата... Времето минава, той се размотава. Търси си сега обувката една… Ех, че е сънливко пустият му Живко Сутрин трудно става, после закъснява и пристига в клас чак за трети час... Смешен ли е според тебе Живко? Не бъди и ти сънливко! БУДИТЕЛИ
Кой разпръсква светлината
на наука и възход
и знания „сади” в душата
на целия ни мил народ?
Кой ни учи неуморно
и да пишем, и четем
и променя тъй съдбовно
с обич бъдния ни ден?
Зная, тез добри светители
посветили се без страх
са Народните будители…
Учителко, ти си от тях!
Една снежинка бяла -
дъщеря на снежна хала,
която си вилняла
докато отмаляла
и от студ се разболяла
(тази снежна хала)...
Та, снежинката тъй бяла
както си летяла
за миг си помечтала,
че е балеринка цяла.
Така се завъртяла,
танцувала, играла,
и от радост чак си пяла
и никак не разбрала
как се озовала
върху елхичка бяла.
Огледала се онемяла,
после сладко се прозяла
и от умора тъй заспала.
И във съня си се видяла
пак като снежинка бяла
дъщеря на снежна хала,
която си вилняла
докато отмаляла
и от студ се разболяла
(тази снежна хала)...
Та, снежинката тъй бяла
както си летяла...
... До една звездичка спряла
и като нея заблестяла.
Най-ярката звезда Всред блеснали звездички в нощни небеса, една звезда от всички най ярка е в ноща. За нея се разказва в Библията знам, защото тя показва, че Бог роди се сам. Когато в поквара загивал е света божествен лъч прокара на Бога любовта. В един обор роди се край мъничко градче на този свят Спасител- Божествено дете. Не в слава и палати дойде тоз¢ Божи дар, но Бог Го в немощ прати, на немощните Цар. Каква велика милост показа Бог към нас, сега е толкоз близо в най-тежкия ни час. Блести в ноща отново най-ярката звезда, на всички към обора посочва пътя тя. И в моето сърце блести с чуден блясък тя, в пътя, който ми откри намерих пътя към Христа. Рождество Тиха нощ се стели вън, всичко тъне в нощен сън... Звън камбанен проехтява цялата земя запява, заедно с нея в хор пее целия простор. И звездите заблестяват, като бисерчета стават- планиени, реки, тревички, зверове, дървета , птички и луната се усмихват и предпразнично притихват. Радостни са всички, всички и децата са добрички в малките им сърчица днес проехтява блага вест- чистото и свято слово: “Днес е Рождество Христово”. Дар чудесен
Тъмна зимна нощ навън е,
тихо пада пухкав сняг,
а душите грешни тънат
във тъга, във студ, във мрак.
Виж, звезда изгря в небето –
известява вест на вси:
“Там, в обора е Детето,
дарено, за да ви спаси”.
Дар чудесен - Син небесен,
Царят на всемира ти дари
в звезден блясък, с ек на песен...
Чака Той - о, приеми!
Отвори сега сърцето,
”ясли” ти Му поднеси,
за да се роди Детето
във “обора”, който си! Ден велик Чуйте, вик се разнесе: “Ден Велик- Христос възкресе”! Подарък скъпоцен Дойде от небето Дар чуден за света, Тука в сърцето живее Той сега.
Бебе малко,Ти за мен Си подарък скъпоцен. Сладоледена приказка Паул, Ина и Паулина снощи в градската градина зърнали в една витрина сладоледи от малина. Паул рекъл:”Хайде, Ина, сладолед и половина да си хапнем ний двамина без да виви Паулина”... Но не щеш ли леля Тина, с тънка рокля от коприна, тихичко зад тях си мина, като че е балерина, спря пред същата витрина, купи не един и два – стотина сладоледа от малина – не за Паул, не за Ина... Вижте, в градската градина ще яде поне година сладоледи от малина нашата малка Паулина. Случка край Нил Сам, Уил и Самуил тръгнали с авомобил и отпрашили към Нил. Там ги срещнал крокодил -
малко страшен, малко мил, шапката си той свалил рекъл: -Аз съм Кроко Бил. Сам отвърнал:- Аз съм Уил, тоест, всъщност - Самуил. Малкият музикант Цигу-мигу от екрана свири майстор-музикант. Като него аз да стана искам. Имам и талант. Взех на тате акордеона - ще изсвиря две хора, седнах даже във салона за акустика добра. И разпънах с всичка сила понабръчканият мях… Оле-ле! Виж, майко мила, май че взех и го съдрах! Ще подрънкам на китара, ще се справя лесно, знам, нищо, че е малко стара, тя си има всичко там. Ала взех я във ръцете и незнайно как със звън скъсах струните й – двете, и от строй излезе вън. Към пианото погледнах позагубил интерес… Пред екрана пак си седнах – само ще послушам днес. Но от утре рано, рано ще преследвам аз целта – знайте, музикант ще стана, но ще свиря със уста. Математик За домашно днес във къщи имам трудничка задача. Смятах, мислих и се мръщих – иде ми да се разплача. Нищо вече не разбирам: „пара-леле-пипе-ди” – кой на леля си прибира тъй парите без следи? Пише: „намери лицето” – ала моето е тук, туй, изгубеното, ето, май че е на някой друг. Тази пък, Хипотенуза, спомената в пети ред може да е тайна муза на писателя Катет. С (диа) метър всеки знае мерим всички дължини, а пък „радиус” това е „радост в детските ни дни”. Май че не е толкоз сложно, мисля: „гео-ме-трия” може да е най-възможно просто „гледай ме, трия”… Дълго мислих и се чудих, тъй задача не реших, но сериозно се потрудих и написах този стих. Просто дайте ми игра
Четири сезона има:
пролет, лято, есен, зима.
И във всеки, то се знае,
интересно се играе.
Щом се пукне пролетта
всред разцъфнали цветя
по зелената полянка
гоним се със Станка.
А пък лятото горещо
ми напомня друго нещо:
как във близката рекичка
плуваме с Иван и Кичка.
Дойле ли пък златна есен
тичам с вятъра понесен
в училищния двор голям
ритам топка със Огнян.
А от снежната партина
с Владимир и със Мартина
правим ледена пързалка
и пързаляме се с Лалка...
Пролет, лято, есен, зима –
щом приятели си имам,
кой ли вече не разбра –
просто, дайте ми игра.Грешен календар
Вчера гледах календара –
грешно май е подреден.
Датите броих – изкарах
пак едничък ден рожден.
Идва ми да се разплача!
Кой така ли го подрежда
и ме прави на палячо,
и ме лъже и подвежда?!
Де от мъка, де от скука
грабнах бързо календара
и веднага за боклука
хвърлих го във кофа стара...
Чуй ме мамо, чуй ме татко –
всеки ден е мой рожден
и да си похапвам сладко
искам вкусна торта с крем.
Браво, мамо
Щом изпия си млекото
и храната си изям
„браво” казваш ми, защото
тъй се ставало голям.
Шом науча си урока
и напиша си, тогаз
със усмивка най-широка
твойто „браво” чувам аз.
За успехите ми, мамо,
даже малки да са те,
със ръка на мойто рамо
казваш : ”Браво, бе дете”....
Малко съм детенце още,
много ще се уча аз,
ала зная дълго нощем
бдиш над мен до късен час.
Виждам грижите големи
за семейството, дома,
и за тате и за мене
как приготвяш ти храна.
И парички отброяваш,
пазаруваш час по час...
Как изобщо тъй се справяш,
сериозно питам аз?!
Ето, пак съм с чисти дрехи,
здрав и бодър аз раста.
Туй са твоите успехи,
моя майчице добра.
Днес докосвам твойто рамо
и със няколко слова
с обич ще ти кажа само:
„Браво, мамо, за това”.Весела азбучна история
А Аз
Б бързо
В взех
Г голямата
Д дебела
Е енциклопедия.
Ж Жадно
З зачетох
И истории
Й и кратко
К казано
Л любопитни
М мнения,
Н но
О огладнях.
П После
Р реших:
С става
Т така!
У Удовлетворен
Ф фъфлих
Х хапвайки
Ц цял
Ч чудесен
Ш шаран.
Щ Щастлив
Ъ (в) ъгъла
ь (ер) малък
Ю юнашки
Я ядох!Азбучна мечта
А Ако
Б бях
В вече
Г голям
Д дизайнер,
Е една
Ж жива
З звезда
И (в) изкуството
Й и кратко
К казано -
Л Легенда,
М можех
Н (на) невинните
О онеправдани
П палавници
Р (да) раздавам
С сърдечна
Т топлота,
У усмивки,
Ф фъстъци,
Х храна
Ц цял
Ч човал,
Ш шапки,
Щ щрудел
Ъ (ер) голям и
ь (ер) малък,
Ю юфка и
Я ябълки. |
