СЕЗОНЪТ НА РОЗИТЕ

   Сега е сезонът на розите, детето ми. Затова се сетих за една песен от моето детство, в която се разказва, че когато Иисус Христос – Божият Син, бил дете имал малка градинка с много рози. А винаги, когато се сетя за тази хубава и мелодична песенчица, моето въображение ме отвежда в онази далечна епоха преди около две хиляди години и се чувствам така, все едно всичко става пред очите ми.  Ето го древният град Назарет, и скромният дом на светото семейство Йосиф и Мария. Слънчева пролет е! В сезона на розите…

Една утрин тъкмо когато слънцето беше изгряло и бе позлатило каменните постройки на градеца, наречен Назарет, малкият двор около дома на дърводелеца Йосиф се обагри в червено от стотици разцъфнали рози и в утринната хладина на започващия ден се разнесе аромата им. Много от ранобудните жители на градчето видели това, зарадвани възкликнаха:

- О, колко много червени рози! Цветята на любовта! Колко е красиво!...

Видя ги и малкият Иисус. Той бързо изтича навън и радостно извика:

- Благодаря ти Отче Небесен за любовта, радостта и красотата с които даряваш света!

- Иисусе, колко е хубава твоята градина с разцъфнали рози в нея! Колко са красиви и как ухаят прекрасно! – плесна възторжено с ръчички къдрокосо момиченце, притичващо наблизо.

- Ела Мария, ще ти подаря от моите красиви рози – покани я невръстният още Син от небето.

Той посегна и пречупи бодливото стебло на най-разцъфналата червена роза.

- Ето Мария - усмихна се Иисус – това е частица от Божията любов за теб – подаде Той цветето на момиченцето и ето, че от наранената Му от бодлите длан потече алена капка кръв, която капна в пръстта.

Мария видя червената капчица и се натъжи много.

- Не се плаши Мария – рече кротко Иисус – любовта означава жертва. Не можеш да покажеш някому, че го обичаш ако не пожертваш нещо от себе си за него.

Усмихна се с мъничко тъга къдрокосото дете и се затича към дома си.

- Вижте, вижте Иисус какво ми даде. Вижте какво красиво цвете имам – викаше то.

Скоро всички деца от града научиха за разцъфналите рози в дома на дърводелеца и дойдоха да ги видят. Те се трупаха на куп и надничайки през раменете на другарчетата си. Едно през друго се примолваха:

-         Дай и на мен Иисусе от Твоите рози.

-         Дай и на мен!

-         И на мен!

-         И аз искам!

-         И аз!

-                    Ще има ли и за мен… И за мен… И за мен…- така викаха децата и протягаха стотици ръце към Небесния Син.

А Той, дареният за света, даваше щедро без да жали изподраните си ръце и без да скъди в сърцето си.

-                    Ето приятели, вземете даром от Божията любов и знайте, че Той ви обича безкрайно – шептеше малкият Иисус.

Децата в своята невинност и недосетливост вземаха алените цветове и бързо се затичваха към домовете си без да се сетят да благодарят за подаръка, който са получили… Така отмина деня.

Когато слънцето преваляше зад хълмовете и оцветяваше в червено облаците, в Иисусовата градина бяха останали само стърчащи трънаци и хиляди листа обагрени от кръвта изтекла от ръцете на даряващия Небесен Син.

- Отче, прости на хората неблагодарността им към Теб - пошепна Той през сълзи заради тъгата в сърцето Си и от болката предизвикана от раните по детските Му ръце …

         Годините минаваха, както се търкулват перлите на броеница между старчески пръсти. Всяка година в сезона на розите Иисус подаряваше разцъфналите ухайни цветове на децата и им разказваше за Божията безкрайна любов към нас – хората…

Изминаха много лета. Много сезони се смениха. И ето, че децата от онези дни вече бяха пораснали. Те бяха станали големи мъже и жени. Иисус – Синът от небето също беше станал голям, но все така обичаше дечицата. Често Той посядваше край тях, а те го заобикаляха, катереха се в скута Му и се гушваха тихо, за да чуят пак от Него за великата Божия любов. Да, това бяха потомците на онези, които като невръстни деца преди много години също бяха слушали за Божията безкрайна любов от Иисусовите уста докато държаха в ръцете си розовия стрък.

-                    Оставете дечицата да дойдат при Мене и не им пречете, защото на такива е Царството Божието, говореше кротко Иисус - Истина ви казвам, който не приеме Царството Божие като дете, той няма да влезе в него[1] – казваше Той на всички, които възпираха малчуганите, за да не отиват при Него и да не слушат думите Му. И като прегръщаше децата възлагаше светите си ръце върху им и ги благославяше.

Знаеш ли, Иисус така обича и теб. Той е близо до теб винаги и те пази през деня. Той идва и нощем до твоето легло, посяда тихо и те гали по главицата, за да спиш сладко. Всеки ден Бог ни показва Своята любов чрез всяко цветенце в парка, ветреца, слънцето и облачетата в небето… Надявам се, че ти виждаш и чувстваш това…

И в онази далечна епоха имаше хора, които чувстваха Божията любов и грижа, но те бяха малко, за съжаление много, много малко. Всички слушаха думите на необикновена мъдрост, които говореше Небесният Син и виждаха стотиците болни, които Христос изцели, както и многото угнетени, които Той освободи от силите на злото. Всички научиха, че Той може да усмирява вятъра и да ходи по водите на бурното море, да превръща водата във вино или да нахранва хиляди с малко хляб и риба. Иисус дори възкреси няколко мъртви… И както в детството на Сина Божий, децата се радваха на дарените им рози и забравяха да благодарят Богу. Така и сега хората се радваха на изцеленията, хляба, рибата и виното, които получаваха, но много от тях нямаха благодарност в човешките си сърца към Подателя на благата – Вечният Бог.

Знаеш ли детето ми,  повечето хора от народа не вярваха, че Иисус Христос е Божият Син дошъл от небесата. Те не искаха и да повярват, че Той е Спасителят, за Когото се говори в древните библейски пророчества, Който има да дойде и да спаси човеците от злото, та да не вършт повече зли дела живеейки в омраза, а да се научат да се обичат и да си помагат взаимно. И ето какво се случи веднъж…

Пак беше в сезона на розите. Сега обаче хората решиха, че е време да отвърнат на Богочовека според както те желаят и могат.

Пак бе ранна утрин. Слънцето обагри каменните постройки на един друг град, наречен Йерусалим. Но в този ден розите не цъфнаха, за да сторят път да разцъфне най-прекрасната Роза на света – тази на Божията безкрайно велика любов и милост.

И ето, че в един друг двор – този на римския управител Пилат, се чуваше глъчка като от бурни води. Стотици хиляди гласове кънтяха в прохладата на утрото и хиляди по хиляди ръце се издигаха към небесата и сочеха с пръст безгрешният, но измъчен от побой Син на Вечния Бог.  И ето, че онези, които като невинни деца викаха: “ Иисусе, дай ми от твоите рози”, сега крещяха с ярост:” Разпни Го! Разпри Го, нека умре!”. А после същите онези ръцете, които преди време поемаха ухайните розови стръкове, сега изплетоха трънен венец и го положиха смело на светата глава на Богочовека. Обагриха се в червено кестенявите къдри на Синът Небесен, като че рози разцъфнаха по измъченото Му чело. И накрая същите тези човешки ръце забиха пирони в Господните ръце - в тези ръце, които още носеха белези от бодлите на розите, тези ръце, които само даряваха обич. И ето, че хората, които получаваха Божията любов, не я почувстваха в сърцата си. Затова те приковаха на кръст Божия Син и Го издигнаха към небесата.

-                    Отче, прости им, те не знаят какво правят! – пошепна с напуканите си устни Небесният Син и издъхна.

Слънцето се скри зад облаците, а земята потъна в мрак и се разтресе, защото цялото творение не можа да понесе неправдата и злобата в неблагодарните човешки сърца…

         Ти ме питаш дали няма все пак някой, който да си е спомнил за Божията Любов и красивите рози които е получавал като дар от малкия Иисус в детството си?!

Да, разбира се, че има. Въпреки, че хиляди хора искаха да бъде разпнат Божият Син, и въпреки, че много от Неговите приятели се уплашиха и се скриха, имаше такива, които останаха верни на своя повик на сърцето. Там всред шепата хора, останали под кръста на своя Господ стоеше и една Мария, която в прободените ръце и нараненото от тръни чело видя и почувства най-великата Любов на света.

“Любовта означава жертва” дочуваше сякаш в ушите си тя. „Не можеш да покажеш някому, че го обичаш ако не пожертваш себе си за него” – прошепна Мария.

Тя разбра, че за нея, сега в сезона на розите разцъфна най-прекрасната Роза в цялата човешка история. Тази на Божия велика и безкрайна любов, защото само истинската любов е саможертвена.

         В Библията пише:”Защото Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен”[2].

Ето така хората се отплатиха на Иисус Христос за Неговата любов към тях. Ето така се отблагодариха децата от детството на Сина Божий за розите, които Той им подаряваше всяка пролет. За благите Му думи, за болните, които изцери, за немощните, които подкрепи…

- Отче, прости им, защото те, хората не знаят какво правят! Така се молеше Христос за своите мъчители.

И днес всеки път, когато сме неблагодарни на Вечния Бог за благата, които Той ни дава, ние постъпваме така, както са постъпили древните люде.

        РОЖДЕСТВЕНА  ПРИКАЗКА

        Виж детето ми, пак дойде времето на Коледните празници. Във всички градове и села по цялата земя хората се подготвят за тях. Украсяват домовете си, улиците, площадите и всичко наоколо. Навсякъде грейват пъстроцветни елхи, блещукат светлинки и висят причудливи гирлянди. И всички тръгват да купуват подаръци много, много подаръци. И всички чакат Дядо Коледа като най-желан гост за всички...Но малко са хората, които знаят какво точно празнуват и защо имаме такъв светъл празник посред лютата зима. Затова щи ти разкажа тази своя приказка, за да се наредиш между малцината, които знаят.

 

         Преди много, много години, когато бях дете като теб, в един ден като този – денят преди Бъдни вечер, стоях до прозореца на топлата стая и гледах навън. Беше снеговито и студено. Едри снежни пухчета танцуваха пред изрисуваните със скрежни рисунки стъкла. Докъдето ти поглед стигне, всичко беше бяло-бяло и неповторимо красиво като в зимна приказка. Помислих си: “О, зимата пак облича своята снежнобяла булчинска премяна. Но за кого ли се нагиздва така? Кого ли ще посреща?” Изтичах със своите странни детски въпроси при баба и дядо, и задъхано попитах:

 

- Бабо, дядо, защо земята облича булчинската си рокля? Кого очаква да посрещне тя? Защо е толкова бяло, чисто и празнично наоколо?

 

Спогледаха се възрастните хора и се усмихнаха учудени от любопитството на тяхната внучка. И нали баба шеташе чевръсто, за да бъде готова празничната ни трапеза, затова се сгуших в скута на моя дядо със своите сто въпроса. Там, поседнали на топло край печката в малката стая, мъдрият старец заразказва една древна история за най-скъпоценния подарък на света.

 

- Това се случило много, много отдавна, преди около 2000 години. – загадъчно звучеше дядовият глас.

 

Разказваше за древната земя, наречена Палестина, за живеещият там Божи народ и за малкият градец с името Витлеем, където трябвало да се роди необикновено дете. Аз слушах в захлас, загледана в прелитащите  като пеперуди в прозореца снежинки. И тогава сякаш стените на дома ни изчезнаха и аз се озовах в непозната местност...

 

Беше посред пладне. Слънцето се издигаше високо в небето и нагряваше силно земята. По заоблените била на покритите със зеленина хълмове пасяха стада овце, а наблизо криволичеше път.

 

Една безкрайна върволица от хора се движеше сред облаци прах по широкия друм и всеки бързаше да стигне близкия град преди здрачаване. Тръгнах и аз с тях и ги попитах кои са, закъде бързат и защо.

 

- Отиваме във Витлеем, Домът на хляба – отговори с досада

 

възрастен мъж с обгоряло от срънцето лице. – Та нали според

 

заповедта на кесаря Августа, римският владетел, трябва да се

 

направи преброяване на населението и всеки от нас трябва да се

 

запише в своя град...

 

Тъй продължих и аз с тях по пътя...

 

         Ето го Домът на хляба – Витлеем! Странни каменни постройки се издигаха сякаш една върху друга по околните хълмове. По прашните и тесни улички беше пълно с хора. Огледах се и всеки дом ми заразказва своята хилядолетна история.

 

         - Аз съм домът на земевладелеца Вооз. – пошепна каменната сграда отдясно. – Същият, който позволи на моавката Рут да събира класове от нивите му, а после я направи своя жена според древното законодателство, за да изпълни дълга си като роднина ...

 

         - Аз съм домът пък на Йесей – похвали се друга постройка по-надолу по уличката и ми разказа за детството на овчарчето Давид, което било помазано за цар от Божия пророк Самуил. – Ето тука е отрасъл славният цар Давид. – завърши разказа си Йесеевият дом.

 

- Аз съм домът на ...

 

- Аз съм домът на ... – разказваха гордо в надпревара каменните

 

сгради и всяка се хвалеше със своите знатни стопани ...

 

         Заслушана в шепота им, не усетих как над градчето се спусна звездна нощ. По улиците цареше тъмнина и тишина. Учудих се как толкова много хора си намериха подслон за през нощта!

 

Неочаквано по криволичещия прашен път от север се зададоха закъснели пътници. На лунната светлина различих силуетите на мъж и жена, качена върху гърба на осел. Приближи се мъжът и похлопа на дървената врата на близката постройка.

 

- Не чукай на вратата ми – пошепна каменният дом. – Вече няма място за вас, вървете си по пътя ...

 

Ето, че и стопанинът на дома открехна вратата, за да разбере кой го безпокои в късния час.

 

- Аз съм Йосиф – обясни измореният пътник. – Това е жена ми Мария, тя очаква дете, изморена е от пътя, трябва да си почине ...

 

- Виж, човече, - рече с раздразнение стопанинът, - всичко е заето. Няма място за вас, провери у съседа ... – и хлопна скърцащата дървена врата.

 

Тогава Йосиф потърси подслон в друг дом, но и той се оказа затворен за закъснелите пътници

 

- Сега нямам време да се занимавам с вас. Имам важни гости, които празнуват голям за тях празник. – рече тихо затворената врата.

 

         - И аз нямам място! Ако бяхте дошли вчера ...

 

- Нямам място, елате утре ...

 

- Не мога да ви приема, попитайте другаде ...

 

- О, вие дори няма да можете да си платите нощувката ...

 

- А нямате ли препоръка от някой висш сановник?!...

 

- Махайте се, не безпокойте съня на моя стопанин ... – шептяха каменните домове и заключваха вратите си пред светото семейство. О, какви каменни сърца имаха! Какви заключени врати! И какви знатни стопани, които не желаеха да приютят смирението, кротостта и добротата.

 

Нямаше ли място във Витлеем за Йосиф, Мария и за детето, което очакваха?! Бяха прекосили улиците на малкия градец надлъж и шир, но не намериха отворена за тях врата.

 

Но, знаеш ли, чух, че в същия този среднощен час към Бога се издигна една молитва. Произнесе я една пещера, намираща се на юг от града. Тя нямаше знатни обитатели, беше просто едина обикновена пещера, превърната в обор, в който овчарите зимуваха със стадата си.

 

- Отче небесен – прошепна пещерата, ползвана за скотски дом. – Смили се над мен, защото няма с какво да се похваля пред Теб, но пак очаквам Твоята милост. Дай ми да видя мощта Ти, да усетя любовта Ти, да ме изпълни Твоята радост и да се възхитя на славата Ти. Ела Всевишни, очисти ме , направи си дом в мен ...

 

Малки капчици среднощна роса, като сълзици се стекоха по стените на отдорения пещерен вход.

 

И ето, че в този миг се дочу равното потропване на магарешки копита. Да, разбира се, това са среднощните пътници, за които каменното сърце на града беше здраво заключено. Въпреки умората си, Йосиф се захвана с почистването на единствения отворен за тях дом, в който намериха подслон ...

 

         В тази нощ се роди едно необикновено дете, Синът на вечния Бог, Който бе подарен на хората, живеещи в този свят. Той стана като един от нас, за да ни научи да живеем според Божия закон – закона на любовта, истината и светостта, и да ни разкрие пътя към небесния дом на Отца. Ето го Синът на Царя Всемирен! Лежи повит в сламата на малка ясла. И в този миг на небето блесна чудна, сияйна звезда, която огря небосвода над заспалия град и освети входа на този скромен, но отворен дом. Лъчите на тази нова звезда поведоха източните мъдреци към Витлеем, за да се поклонят на този новороден Цар.И ангели запяха в нощта. Каква чудна песен отекна в простора:

 

- Днес ви се роди Спасител...Слава на Бога във висините, на земята мир, между човеците, в които е Неговото благоволение...

 

Ето, в далечината овчарите научиха вестта и идват да се поклонят пред Богомладенеца. А над обикновеният обор Божията слава, сила и могъщество тихо слезнаха от небето и изпълниха всяко кътче с Неговата безкрайна любов, радост и мир.

 

Бог отговори на молитвата на съкрушеното сърце и на отворената за Него врата на сърцето. А там, всред каменните домове на Витлеем, в каменните сърца на знатните му обитатели – никой не разбра какво се случи. Дори и днес все още се разказват историите за Вооз и Рут, Йесей и цар Давид, но никой от града не знае, че там се е родил и Божият син Иисус Христос – най-скъпоценният подарък на всички времена, истинският хляб на живота.

 

Събудих се. Навън беше нощ. Това беше чудната нощ на Рождество. Всички роднини седяха около трапезата и запяха “Тиха нощ, свята нощ”.

 

Отидох до прозореца и погледнах навън, помислих си: “Да, земята облича бялата си булчинска премяна, за да посрещне своя Творец, Божият Син, роден в онзи обор, всред Дома на хляба – Витлеем.” И дълго търсих на небето Витлеемската звезда. “Боже роди се и мен сега” – беше смирената ми молба в онази тиха, свята нощ на Рождество...

 

Ето, детето ми, пак е Рождество. Всички празнуват. Но празникът ни ще бъде безсмислен и празен, ако няма отворени сърца, в които да се роди днес Божият Син. Всичките ни подаръци ще са ще са глупави дрънкулки, ако отхвърлим Божият най-скъпоценен дар на Неговата любов и милост. Всичките ни песни ще са напразно изпяти, ако не прозвучат заедно с ангелския хор от небесата и всичките мигащи светлинки ще бъдат омразни Богу, ако не блесне в небето сияйната звезда на Рождество...

 

Никога не забравяй причината за светлия празник на Рождество Христово и непременно направи сърцето си дом на Бога, за да видиш Неговата вечна слава, да те обгърне Неговата безкрайна любов и да те изпълни небесния мир и радостта на Рождество!